Ето я новата ми спирка, моето ново начало, оттук ще започва всяко мое пътешествие в новия ми живот. Съвсем до новото ми жилище, бях се освободила от всичко излишно, даже от един съпруг. Уж е спирка, а те кара да продължаваш.

Но пейката все беше заета, там стоеше едно малко момиченце. Нямах много опит с децата, но знаех, че не е редно да е сама. Тя все вдигаше глава при идващите автобуси и после я сваляше разочаровано. После идваше моят номер и се качвах. Но вече една седмица беше така. Седеше и чакаше. Всеки ден с различни дрехи и сресана коса.

- Здравей

 Тя не отговори, беше се втренчила в идващия автобус, чак после обърна глава.

- Какво правиш тук? – попитах прямо.

- Чакам мама.

- Скоро ли ще дойде?

- Не знам. Тя тръгна с един автобус към болницата и не се върнала, чакам я.

- А с кого живееш? – едва не извиках

- С баба. Тя сега спи. А аз чакам мама.

- Скоро ще застудее– измислих, но не изглеждаше с нещо да я притесни тази информация – къде живееш?

- Там – показа блока зад спирката и аз предложих да я придружа до тях.

Баба й си мислела, че е на детска градина зад ъгъла.

Винаги тръгваме заедно, тя винаги гледа слизащите души по навик. Следващата година тръгна в първи клас.

Тя никога не ми казва „мама”, аз и не настоявам, за мен винаги ще бъде моята дъщеря.