Бай Иван се прибра по-рано, погледна вехтите си обувки и ги постави до портата. Макар и отдавна износени, те бяха любими на стареца. Бяха подарък от сина Георги за 70-годишния юбилей. Обичаше ги не защото бяха купени от Германия или защото кожата им бе по-истинска от тази на много други, с които бе кръстосвал пътищата на побеляващия си живот, а защото Георги се бе върнал специално за празника. Събра цялата рода в родната къща, а спомените от тази вечер топлиха дълго сърцето на бай Иван.

Обущата обаче бяха и повод за честа препирня в разговорите им.
- Татко, изхвърли ги тия обувки, срам ме е като знам, че още ходиш с тях. Ще ти купя нови, караше се Георги. 
- Остави, отговаряше бай Иван, не искам други. Не можеше да му обясни, че всеки път, когато обуваше старите си обувки, душата му все едно поемаше на път към порасналото му момче.

И един друг въпрос вълнуваше разговорите им. Откакто се беше устроил в Германия, Георги канеше баща си на гости, а той все обещаваше, че ще тръгне на път, но и все отлагаше. Първо бе покривът, после портата, подир дворът. Дойде и страшното – жена му легна болна, а след три години остави на Иван още по-празна къща. Така неусетно минаха десет години.

Тази вечер разговорът бе друг.  
-Татко, много се радвам. Обаче сега голямата тръгва на училище, бебето е на път... Догодина всичко ще подготвя и вече наистина ще ти купя нови обувки.  

Два часа по-късно старият си легна. От портата за последен път го погледнаха вехтите му обувки, а до тях се изви прахът на всички извървяни и неизвървяни пътища.