Отново на път
Ако можех да говоря
от Хара Нурин (Людмила Йорданова)

Здравей! Дали се познаваме? Разбира се! Аз съм твоята спирка. Всяка делнична утрин идваш при мен. Знам всичките ти настроения, тъги, радости, дрехи, обувки и спомени. Знам кога си ходил на гледачка и колко пари носиш в джоба. Знам и колко те е страх, докато чакаш пред кабинета на зъболекаря. Дори имам идея кой търсиш тайно всеки ден във Фейсбук, но никога не лайкваш. Знаеш ли, всъщност, ти си любимият ми пътник. Има нещо в душата ти… Иначе, за жалост, ти никога не поглеждаш встрани. Затова не знаеш, че примерно днес на продавачката от будката за вестници ѝ се е родила внучка и тя връща в еуфорията си повече ресто. Довечера ще излезе на минус. Онази пък жена, ей там, носи куче в якето си, което ще качи след малко в рейса. Мъжът до нея е към онкологията. Четвърта химиотерапия. Зад гърба ти стоят двама влюбени и се гледат в очите, но ти и тях не забелязваш. Момичето със синята коса и слушалките умира да запее на глас. Онзи притихнал младеж, там вляво, от днес е на нова работа. Възрастната госпожа до него, която прилича на катедрала, е с Паркинсон, но сутринта е посадила теменужки пред блока.

Днес е ветровито. Вятърът е гладен и дърпа като спагети клоните над спирката, а ти повдигаш яката на сакото си. На добър път, страннико! Чака те, колкото и да не ти се вярва, един ужасно хубав ден. Не забравяй само да си продупчиш билетчето. Контрольорът дебне точно зад теб.