Отново на път
Пътят, не крайната цел
от Анита Кацарска

Аз и той се събудихме в 4. Направих кафе, а в очите ми нехаеше сънят. Счупих едната чаша. Направих ново кафе. Сипах го в друга чаша. Сложих захар. Дадох му го. Той дори не разбра, че бях объркала захарта със солта. И неговите сънища се мотаеха пред очите му. Аз разбрах, но нямах време да се оплаквам.

В 5 събудихме децата. Казах на едното да си облече блузата наново, като остави етикетите отвътре, а на другото – да си обуе чорапогащника с петите не върху пръстите. Изгорих им сандвичите за закуска. Обърках кой е вегетарианец. Те видяха, че и аз се бях облякла наобратно. Не посмяха да ми кажат нещо.

Видях как той си изпуска четката за зъби в тоалетната, вдига я и слага паста за зъби отгоре ѝ. Кучето повърна. Децата го скриха с купичка, докато му дойде времето да го изчистим.

В 6 направихме 5 курса с багажа до колата. Аз после направих един общ, като се връщах по стълбите на няколко пъти, за да взема нокторезачка, мелачка за орехи и тирбушон като че ги няма по бензиностанциите (особено мелачката).

В колата децата се напикаха веднъж. Едното е на 7, другото на 9, но се смеят прекалено много. Кучето пак повърна. Сетих се, че бях забравила да изчистя онова вкъщи. Майка ми щеше да се изненада, когато отиде да полива цветята.

Пътувахме с отворени прозорци. Скоро вкарахме миризмата на крави в колата. Разбрахме, че успешно бяхме избягали от града, за да сме отново на път.