В капана на времето
На обитателите стаята
от Ястребът

На планина с деца. 
Разбрали се те да се срещнат в 8 и 30 сутринта. За такъв час през ваканцията у нас и черешовото топче да гръмне ефект няма да произведе. Надниквам 15 минути след уговореното време, за да се убедя, че всичко спи... Обаче стаята празна. Значи срещата се е състояла все пак.

И миг преди да затворя вратата, нещо ме спира. Стоя на прага и не мога да помръдна от удивление. Леглата оправени, дрехите криво-ляво подредени. А слънцето, провряло се през пердето и полазило пода, после по завивките и се облегнало удобно на възглавницата. И една топлина ангелска струи отвътре. На обитателите на стаята. Придали са ѝ от своята душа. А тя чиста, усмихната и спокойна. И стаята диша. Красива.
Моята прабаба, баба Ценка, доживя до 102 години. Когато влизах в нейната стая, имах подобно усещане. На чистия и непокътнат дух на човека от стаята...

Та така, от онази сутрин стоя на прага на хотелската стая в Родопите. Или поне част от мен е още там. Съзерцава.