В капана на времето
Година
от Stranicite
Беше последната сутрин на месец Април. Сънят беше си тръгнал от нея преди часове, но все пак остана в леглото по-дълго от обичайното.

Взираше се през прозореца - не много надалеч дърветата бяха във всеки нюанс на зеленото. Спомни си как като малка майка й я учеше на нюанси и тонове и казваше – „Това е цвят олива – като маслини, като твоите очи.“

Тялото до нея се размърда. Усмихна се. Беше време да става. Всяка сутрин, въпросът за нея беше един и същ – готова ли си да посрещнеш света?

Днес, за разлика, къщата беше пълна, валяха гласове, течеше работа, досущ като роман на Бредбъри. Тези сравнения с книги никой не разбираше.

Желанието ѝ беше да избяга, нещо тягостно я мъчеше. Често осъзнаваше, че денят няма да ѝ хареса веднага след като отваряше очи. Усещаше, че днес ще чуе нещо, което ще я промени. Чакаше. Винаги онова „нещо“ се случваше в последната минута на последния час. Ала днес се случи по-скоро от обичайното.

Кафето беше едвам изстинало, седеше сама, гледаше цветята, които така прилежно бяха засадили тази година. „Да засадиш нещо е обещание за живот“ – казваше баба ѝ. Повтаряше колко много мечтае за една старица, колко насериозно взима живота.

Тя обичаше да слуша възрастните хора. Често се удивяваше колко много имат да разказват,а колко малко ги слушат. Едно от най-дълбоките ѝ разочарования беше, че не прекарваше достатъчно време с дядо си. Той беше дълбокото синьо в живота ѝ.

Беше чула един откъс от негов запис – „ ...ако имах още една година.“

Имаше толкова да разказва. Дядо ѝ беше починал преди две години.