- Нямам време - казвам аз, докато трескаво събирам багажа си. - Самолетът няма да ме чака.

- Остани още малко - отвръща той и бадемовите му очи се забиват в сърцето ми, упостошавайки грижливо подредените ми мисли.

Гледам го и разбирам в колко други погледи съм го търсела. Не знам колко пъти съм си го пожелавала по четирилистни детелини, но знам, че се появи като катаклизъм, разбърка представите ми и после грижливо се зае да подрежда чувства, мисли, истории.

Искам да му кажа, че капитулирам пред добротата му и да му благодаря, че го има. Но не го правя. Забивам глава в куфара.

- Бързам - измърморвам аз.  А в действителност - бягам. По-малко от себе си и повече от него.  Или може би точно обратното.

Той ме чака да се върна, а аз чаках твърде дълго, за да го срещна. Сега времевият процес ни притиска като в менгеме, а ние крадем минути и разполовяваме секунди, за да ни има още малко... заедно.

Стоим един срещу друг. Между един куфар и една дамска чанта - времето е спряло.

Моят страх и неговата обич чакат да решим какво ще изберем. Мълчим. Защото май отдавна сме избрали да бъдем уязвими.

В капана на времето нещо все не стига.

И като за последно се спрях, за да те видя!