Всеки ден я виждам на спирката пред Ректората. Май е на квартира някъде в Кючука. След три месеца съзерцание се престраших и ѝ изпратих съобщение. Номера ми даде един познат от нейната специалност.

„Харесвам златистия прасковен мъх върху бузите ти, който блещука при подходяща светлина“ – последно докосване на екрана – изпратено. Секунда след това тя свежда поглед към телефона и чете. Вдига любопитни очи и се оглежда, но не ме забелязва. Усмихва се. Смее се на глас. После се мръщи. Идва автобусът. Мярвам я за последно, докато върви към свободните места отзад – намръщена е. Защо?

На следващия ден отново я виждам на спирката. Бузите ѝ са гладки като колони на древногръцки храм и се озърта подозрително. Там, където погледът ми е докосвал и осквернявал, всичко е изтръгнато от корен, измито и парфюмирано.

Тогава се влюбих във високото бяло чело, покрито с фина паяжина от тънки сини венички.

„Да видим как ще изтриеш това”, мисля си аз, докато пръстите ми тичат по тъчскрийна.

Някой ден може дори да я заговоря.