Някои биха го нарекли просто съвпадение. Други – щастлива (или нещастна) случайност. Трети биха поспорили – дали подобни истории са доказателство за съществуването на Бог или сигурен признак за липсата му.

Случи се в претъпкан градски автобус, който лазеше по стара улица, надупчена като швейцарско сирене. Шумът от двигателя поглъщаше думи и въздишки, а хората вътре, протегнали ръце към дръжките, се клатеха и блъскаха, обесени на собствените си длани.

Момичето имаше коса с цвят на зимна нощ в планината. Светлокафяви очи, които сигурно щяха да му напомнят на любимия течен шоколад от детството. Ако ги беше погледнал..., но не, той зяпаше в телефона си.

Момчето беше с късо подстригана кестенява коса и очи с цвета на морето, когато тя го беше видяла за първи път. Но тя не разбра. Защото и тя гледаше в телефона си – снимки, статуси, коментари, скролване, лайкване...

Точно тогава се случи.

Двама старци, настанени удобно на седалките, намръщено обсъждаха днешната младеж: „... всичко живо се одзверило по мобифоните, срамота... и с наушници... нито чуват, нито виждат...“. Спомниха си как са се запознали преди години, в един друг автобус – той се връщал от казармата и си свирукал някаква песен, тя го чула, той я погледнал, заприказвали се... и така вече петдесет години.

Случи се, но никой никога не разбра. В този претъпкан автобус. Момчето и момичето изслушаха една и съща песен. Едновременно. От начало. До край.

Песента разказваше за несбъднала се любов. Защото момичето слиза три спирки преди момчето. И не се срещат никога повече.