Сами спря и я погледна право в очите. Ей, Богу, изведнъж как му се прииска да затвори целия свят и да я целуне.

-   Не знам – отговори вместо това. – Аз съм от хората, които обмислят всяко  решение.

-   Значи си от хората, които само си губят времето с мисли, докато животът си минава.

-   Може би.

-    Ама това е страхотен сценарий, не разбираш ли? Колко често непознато момиче идва при теб и ти предлага да заминете заедно на пътешествие? Не ти ли се иска малко да поживееш?

Сами наведе глава и продължи да превързва китката ѝ.

-  Какво е онова мече? – тя посочи плюшената играчка до прозореца.

- Баба ми го подари, когато бях малък. Каза, че ако изчакам достатъчно и го нося със себе си, ще ми донесе щастие – Сами се усмихна. - Готово, превързах те.  Ръката ти скоро ще е като нова.

Момичето не го слушаше. Вдигна мечето със здравата си ръка и го подхвърли във въздуха.

-  Искаш ли да му направим рентгенова снимка? Баба ти определено е скрила нещо в него! Ще е забавно, а и нямаш пациенти!

Сложиха мечето пред рентгена и се отдалечиха. Снимката се получи много добре – виждаше се скелетът на мечето, построен от няколко парчета тел, а всичкият памук оставаше като фон зад него. Точно по средата, в корема на мечето, бабата беше скрила годежен пръстен.