В капана на времето
Времена (без)слънчеви
от Елина Марчева

Йемен по изгрев. За да привикнат очите ти с най-златистия нюанс на слънцето и да го видиш истински, трябва  специално умение...

Но за него слънцето нямаше да се покаже отново. 

Беше си самотник по душа. Жена му от друга страна - най-бъбривият и дружелюбен човек на земята. Това обаче не променяше факта, че той си беше саможив. 

Хората са устроени всеки по своя си начин. Някои се научават да бъдат такива, каквито са още от ранна възраст и никога не се променят с времето. Единственото несъзнателно усилие, което полагат, за да се променят, е като се влюбят в човек с напълно противоположен на техния характер. 

Само че той никога не беше търсил подобно нещо. Тя просто се появи отнякъде, установи се в дома му, роди му четири деца, които бяха изхвръкнали от гнездото им още преди години, след което започна работа в местното сиропиталище. Това беше официалният край на брака им. Той така и не разбра защо тя толкова държеше постоянно да се грижи за още някого.

Наричаше я „слънце мое“. 

„Слънцето свети за всички, не можеш да го затвориш между четири стени.“ – отвръщаше му тя с обич.

Но той не можеше да го приеме, а тя не можеше да бъде друга, освен себе си. Това ограби и последната му възможност да се порадва на светлото ѝ присъствие наоколо.

Когато сиропиталището беше разрушено след бомбардировката, всички оцеляха. Всички с изключение на един...

Точно когато мислеше, че ще свикне с най-яркия оттенък, слънцето изчезна.