В капана на времето
Изчакай ме, има задръстване
от Антония Симова

Влизаш през вратата отпред, а аз излизам през задната. Разминаваме се безброй пъти на ден. Понякога мисля, че те сънувам. Чакаме зелената светлина на едни и същи светофари, взимаме си кафе от едно и също място, заемаме книги от една и съща библиотека, но времето не ни позволява да се срещнем. Изчаква, защото знае, че все още не е дошъл моментът. Че ако ни срещне сега, няма да се видим, защото няма да сме достатъчни зрели да преглътнем недостатъците у другия и няма да се познаем. Няма да имаме достатъчно белези по себе си, които да ни оформят като хора, способни да обичат. Няма да сме опознали самотата напълно, за да оценим какво означава да лежим прегърнати и да се топлим.

Знай обаче, че аз съм тук. В сряда пазарувах в онзи магазин, от който си купи шоколад миналата седмица. Пътувах на седалката срещу теб преди час. Усещам понякога, че си наблизо. Интуицията ми казва да изчакам още половин час в кафето или в парка. И аз оставам, защото искам най-сетне да те видя, но после се плаша и си тръгвам. Наричам се глупачка и се скривам в себе си.

Ще се срещнем, ще се обичаме и ще се гледаме в очите. Просто изисква още малко време. Задръстването е голямо.