Свечеряваше се вече, а нея все още я нямаше.

Циферблатът на телефона показваше осем и половина. Закъсняваше повече от обикновено. Време беше да ѝ се обадя. Набрах номера и скоро чух монотонното продължително бипкане, символизиращо успешна връзка.

- Ало, здрасти, скъпи! - чу се не след дълго звънлив глас от слушалката.

- Ало, мила, къде се губиш? - попитах, стараейки се да звуча небрежно.

- А, с едни приятелки пазаруваме сега в мола. Какво има?

- Как така в мола? Нали имахме среща в осем? - в гласът ми постепенно се прокрадваше неврозна нотка.

- Среща ли? Каква среща? Аууу, чакай, вярно че имахме среща. Извинявай много, съвсем ми изскочи от акъла, а и днес като Ася ми се звънна да излизаме, направо изключих! Хайде, друг път ще ти се реванширам, а сега трябва да вървя, че момичетата ме викат. Целувам тее.

Затвори.

Стоях и с празен поглед гледах забързаните фигури наоколо. Вечерта бавно спукаше своя воал и покриваше света с мека тъмнина. Плъзнах  ръка към джоба на сакото си. Пръстите ми бързо напипаха четвъртитата кадифена кутийка там. Извадих я внимателно и я отворих. Вътре малкият диамант искреше под лъчите на залязващото слънце, а финият обръч от злато под него гореше с ефирен невеществен огън. Щракнах капачето на кутийката и я прибрах обратно в джоба.

Време беше да разбера дали луксозният ресторант, за който бях купил два куверта, позволяваше смяна на датата им.