Отиде човекът при лъвицата. "Дивна красавица!" - рече той и се приближи. И сближиха се те. Но скоро изпита досада. Помисли малко, след което ѝ каза: "Лъвице прелестна, създай ми удоволствие, превърни се в антилопа; ах, как обичам антилопи!". А тя не бе подозирала, че ще ѝ се наложи някога да измени на същността си. Сблъскаха се две желания: да остане такава, каквато е била и желанието да угоди на човека, когото вече бе успяла да обикне. Любовта спечели битката; природата бе победена. На момента лъвицата стана антилопа. Чу се възклицание: "Господи, изящно животно!". Антилопата, стоейки мрачна, след похвалата се зарадва. Човекът я гали някое време, па рече: "Антилопке златна, създай ми удоволствие, превърни се в козленце; ах, как обичам аз козлета!". Животното май се позачуди за миг, ала склони и хоп - ето го козлето! Чу се възклицание: "Господи! Какво сладко същество!“. Козлето, както беше понамръщено, се усмихна кротко. Този сценарий се разигра дузина пъти: козлето стана зайче, зайчето - коте и тъй нататък, дорде човекът не пожела славей. "Господи! Какво съвършенство!“ - възкликна нашият герой, заслуша благата птича песен и като да реши, че не желае нищо повече. Опиянени от обща радост, двамата не усетиха дебнещата само на две крачки лъвица. Тя с един скок се добра до клончето, където бе кацнал славеят, и на една хапка го изяде.Човекът се вцепени изпърво, ала след няколко неясни мисли, успокоен заключи: "Всъщност – нищо свръхестествено". Но, сепнал се изведнъж, той подскочи на място и погледна лъвицата: "Дивна красавица!"