Планината притъмня. Тревата настръхна. Една пътека се спусна от хълма и разхвърля гладките камъни на Велека. По нея запъпли безкрайна колона от мравки,  понесли като кръстове пращящи ечемичени зърна нагоре по хълма.

Прахта полепваше по ботушите му, докато не стигна до реката и не пристъпи в нея –  бавно и внимателно, като в храм. Малки рибки се стрелнаха във всички посоки. Два огромни кръга се разстлаха по повърхността на водата – обходиха реката и се спряха в стърчащите корени на отсрещните дъбове, където висеше една заплетена змийска кожа.

Той приготви старателно стръвта и хвърли въдицата. Вятърът се блъскаше в дрехата му и опъваше до скъсване кордата.

Най-дъждовното лято от много години насам.

Огледа се. И тук все още личаха следи отпреди няколко седмици, когато близкият язовир преля и иначе безобидната Велека се разбесня и помля всичко наоколо. Заля градините, наводни близките вили, изрови земята и изгриза корените на вековните странджански дъбове.

– Кълве ли, кълве ли, Димо? - на отсрещния бряг се беше появил бай Георги овчарят, подпрял се на чепатата си сопа.

– А, кълве друг път… И рибата даже бяга от тоя край.

– Абе, гледай каква буря идва! Защо стоиш и си пилееш деня само?

– Ей така, да ми мине времето.

– Ти си знаеш. Айде, със здраве, Димо – и изчезна отново сред дърветата.

Димо се вгледа във водата. Велека продължаваше да си тече тихо сякаш нищо не се беше случило, сякаш всичко винаги е било такова каквото е. И старите дъбове. И облите камъни. И дълбокото мрачно небе над Странджа.