В капана на времето
Учител
от Stranicite
Днес беше последният ѝ ден. Двадесет и пет години като учител.

През последните години да си учител беше неблагодарна професия. Беше променила живота на стотици деца, бяха като нейни собствени. Знаеше колко струва сълзата на всяко дете, горчиво осъзнаваше как мнозина от тях никога нямаше да успеят в живота, но никога не се отказа от тях.
В класната стая беше видяла всичко – един голям свят между четири стени. Имаше чувството,че сякаш е препътувала земното кълбо без да напуска пределите на тази стая. Беше се сблъскала с бедност, неграмотност, обиди, а впоследствие беше преобърнала живота на всяко едно дете.
Нейните деца я чакаха на изхода на училището. Странно, но идваха за първи път тук. Винаги държеше семейството настрана от службата.
Видя ги през прозореца – бяха взели балони, цветя, облечени бяха по-официално от обичайното. Усети гордост – това бяха нейните деца, нейният труд. Минавайки през училищния коридор, си спомни за първия си работен ден като учител. Страхът я беше сковал, беше притеснена, не знаеше как ще я приемат. Този страх я съпътства всеки ден през тези години.
На изхода се спря. Дочу малки стъпки, приглушен разговор, примесен с подсмърчане на детски плач. Леко се обърна и ги видя:
- Благодарим, учителю, че ни търпя!