А сега накъде?
Тальо
от Ваенен Еватон

- Знаеш ли - започна баба - когато бях ученичка, имахме куче. Тальо! Страхотен беше. Огромен, златист, с черно на корема и малко бяло ,,за цвят”... Овчарка. Не, че си беше нашият, ама по-умно куче не съм срещала. Всеки ден, след училище, му изсвирвах и Тальо идваше, взимаше ми чантата и ми я носеше по целия път до вкъщи. Също, като човек гледаше - с толкова разбиращ поглед, все едно, че ще ти проговори... Спомням си един път, леля ми разказва: ,,Идвам си аз от къра и гледам отдалече наш Тальо седи на пътя пред вкъщи и чака.Стана ми странно, ама викам сигурно ме посреща. Зарадвах му се. Обаче отивам до него, галя го, а той не ме пуска да вляза. Заобикалям го, в краката ми седи... Прескочих го, минах, а той все пред мене и все в краката ми. Ще ме спъне. Викам му, Тальо, стига, ще падна, той продължава. Усъмних се аз вече, викам си тука има нещо. И кога стигнах ъгъла на къщата, познай... Помниш ли онуй борче, дето го сяхме лани?... Да вземе нашият да се търкаля ли, не знам какво е правил, и да счупи борчето. И за туй, моля ти се, не ме пуска вкъщи. Гузен! И като ми легна в краката и почна да ми ближе обувките, чак се разплаках. Викам му спокойно, мойто момче, няма да ти се карам. После засадихме ново борче.” - Толкоз беше умен. Като човек! Даже от някои хора повече човек беше.
- И после какво стана с Тальо, бабо?
- Ех, Тальо... - очите ѝ се напълниха със сълзи - Иван-Гривата го гръмна. Пак пиян беше... Какво му пречеше не знам. Още дълго време му свирех, а той не се задаваше никакъв по пътя. Пусто беше вече...