А сега накъде?
Бабата с чантите
от Димитър Апостолов

Качвам се на влака София – Варна. Срещу мен е седнала баба, която едва се подава измежду две огромни чанти – едната с плодове, другата със зеленчуци. 

- Ти, баби, накъде?

- Варна.

- И аз, баби. Тамън ще ми помогнеш да свалим чантите. По какъв повод?

- Булка.

- Въй, браво. Те младите днеска вече не се женят. Браво на тебе.

Използвам, че чантите са затиснали досадната баба и задрямвам. Събужда ме познат аромат. Гледам – млада жена с тъмна кожа и сини очи, вперени в мен.

- Леле, Божи, ти ли си?

Младата жена се смее. На дясната ѝ буза изгрява трапчинка.

- Колко години не сме се виждали?

- Откакто замина студент и се разделихме.

- Как си? Какво правиш?

- Работя като археолог във Велико Търново.

- Помня, че ти беше мечта.

- Да, щастлива съм. Ами ти? Стана ли писател?

- Не. Работя като тиймлийдър в един кол център.

Следващите три часа с Божура наваксваме пропуснатите години. Влакът влиза във Варна. Откъм гарата се чува народна музика. Забелязвам Камелия и кумовете с цигански оркестър. Ами сега накъде? Боже, дай ми знак, моля те. В този миг изпод чантите се подава лицето на бабата:

- Синко, я помогни на баба Божура да свали чантите.

Скачам от влака, тичам при Камелия и ѝ казвам, че не можем да се оженим, защото не я обичам. Връщам се в купето, да не изпусна Божура. Няма я. Поглеждам през прозореца и я виждам – застанала е от другата страна на влака, а пред нея стои мъж на колене.