Кучетата нямат рамене. Но аз съм виждала такива, примирени, с наведени глави и отпуснати плещи. Кучета като хора. С мъдрост и мъка в очите...

Бавно и тежко стъпва безпризорният планински пес. Походката му - сякаш носи канара на плещите си. Тъжен и унил. С клепнали уши. Поглежда ме и подминава. Очите му, топли и добри, кацат за миг като пеперуда върху мен и нетърпеливо отлитат. Разсеяни. Неспокойни.

Видя ли ме, не ме ли? Пък и за какво му е да ме види? Като мен той е срещал стотици...

В мислите си протягам ръка, поглаждам рошавата му глава и го потупвам за утеха. Усмихвам му се.

Наяве стоя на моста и го следя с мрачен поглед. А сега накъде?

Той ме заобикаля отдалече и прекосява реката. Избира по-дългия път и допира на студената планинска вода от потока, пред утъпкания път, моста и неясната си среща с поредния човек.

Аз съм Той!

Тъжен, рошав пес, останал без капчица вяра у хората.