А сега накъде?
Бабино герданче
от Виктория Филипова

Баба Яна седеше и се взираше в смълчания двор. После свеждаше поглед и очите ѝ поглъщаха черно-бялата снимка в ръцете. Съзнанието ѝ мигом я спусна скоростно по черно-бялата спирала на последните 65 години от живота. Спускаше се шеметно и стискаше до посиняване двата края на престилката си. Занизаха се пъстри картини, смях, сълзи, радости и неволи – мъниста, навървени сякаш на шарено герданче. Протягаше ръце и искаше да пипне всяко цветно мънисто. Искаше да ги сбере в шепите си, да ги усуче в носна кърпичка, която да пришие в пазвата си – до сърцето.

Ето, това бялото мънисто беше скрило в себе си сватбата им. Всъщност тя дори не носеше бяла рокля, но носеше нежността и искрената обич в душата си. Бе се облякла цялата в обич. Нейният Стоян сам ѝ уши тая обична премяна.

Ами това сивото, събрало в себе си мирис на вар и цимент, но най-вече силата на Стояновите ръце, дето дигнаха дома им.

Ами жълтото – толкова топлина разпиляваше, пареше от страстта на Яна и Стоян.

Ха, вижте и зеленото – каква врява вдига само, разпиляваше детска глъч и песни, раждането на децата им пазеше то.

Ей го и синьото – там давеха болките, измиваха душите си от огорчението на несгодите и така спретнати продължаваха ръка за ръка.

Накрая на броеницата черното зееше като яма, като гроба, който погълна нейния Стоян миналата седмица.

Изведнъж вятърът грабна снимката от ръцете ѝ – завъртя я и я извиси над оградата. Разпиля се герданчето и баба Яна объркано затърси стъкълцата в краката си.