„.....Цигуларят дръпна за последен път с треперещите  си пръсти лъка и цигулката притихна, надвикана от безлунния нощен северняк. Отпусна се на земята под мъждукащия фенер едва проблясващ в тъмнината и потъна в пустотата на улицата, загледан в празния прозорец.Там някога, сякаш преди стотици години тя развяваше косите си от абаносови къдрици и се усмихваше с устните си сладки като отлежало малиново вино. Там, където сега се ветрееха празните завеси, някога се криеше снагата ѝ като на кошута, там някога отлитаха песента на цигулката и страстта на влюбеното циганско сърце, но не и сега. Сега тази цигулка свиреше за вятъра, а циганското сърце мълчеше като счупен часовник. Неговото време спря в един миг, един единствен миг и остана там, заслушан в тъжното сбогом на неговата любима, тъжна цигулка с абаносови коси и струни от парещи сълзи, цигулка предназначена за нежни ръце, единствено тя способна да накара времето да отлети или да спре“.

В кръчмата настана тишина и всеки се загледа в чашата си, когато младият мъж замълча. Тъжната любовна история все още кънтеше между стените, с привкус на малиново вино и сълзи, когато цигуларят засвири и накара мъжките сърца да потреперят. Толкова любов и мъка имаше в тези стихове от звуци. Думите не можеха да говорят така, както сълзите на цигулката пееха. Навън изкукурига петел и кръчмата се сгуши под последните въздишки на цигулката.

Цигуларят прибра цигулката и пое към вратата, все така с тъжен, ветровит поглед. Един от мъжете му подвикна:

- А сега накъде?

- Накъдето повее вятърът!