А сега накъде?
Залез над Варна
от Мариела Ганчовска

– Разкажи ми за нея – подкани го Петър.

– Този разказ има тъжен край – въздъхна Владимир.
Двамата приятели вървяха по плажната ивица. Слънцето се спускаше зад хоризонта и рисуваше незабравим залез.

Владимир беше срещал много момичета, но Петя... Петя беше друга. Някак по-чудата, луничава, опърничава. Ту усмихната, ту начумерена. Колко пъти се бяха препирали под този залез, колко се бяха сдобрявали. И колко целувки си бяха разменили тук, а морето им беше най-скъп съучастник! А каква усмивка имаше тази лудетина! Владимир всичко даваше за тази усмивка, а на Петя все нещо не ѝ достигаше. Накрая реши: заминава. Днес. Тук не било нейното място. Ще търси щастието другаде. В Америка. Там мечтите се сбъдвали, така му каза.

– Върви, догони я! Нали знаеш – като по филмите.

– Не искам да ѝ преча да намери щастието.

Продължиха мълчаливо. Вик на чайка смути тишината. Или пък беше на момиче. С развети от вятъра коси приличаше на морска нимфа. Тичаше.

– Знаех си, че си тук. Аз... не заминах. Осъзнах! Тук е моето щастие.

– Този разказ има щастлив край – каза Петър. – А сега накъде?

– Към Морската, да ядем сладолед. Така щеше да ми липсва! – извика тя.

– Ванилов – изрече с блеснали очи Владимир.

– Ягодов! – поправи го Петя.

Такава си беше. Чудата, луничава и опърничава. Като залеза над Варна, който беше ослепителен.