А сега накъде?
Да напуснеш зоната
от Весела Халтъкова

Откакто се помня, все тук си живея - тесничко e и понякога става сумрачно, но пък уютът е незаменим. Това е моето местенце, защо ми трябваше изобщо да тръгвам! Но ето, на, един ден нещо ми щукна и реших да поразпитам съседите къде мога да отида - да поразгледам, малко свят да видя… 

„Тръгвай на юг“ вика ми Цента. С нея се знаем от малки, все покрай мен е била, голяма и мъдра е, няма как да сбърка. Въздъхвам и тръгвам. Това било значи, да напуснеш „зоната си на комфорт“ - трудно, даже мъчително се предвижвам напред. Шмугвам се покрай един навес и - няма как, пак трябва да питам за пътя. 

„А сега накъде, госпожо?“ Въпросната госпожа е толкова дълга и слаба, че се учудвам как изобщо ме чува. Насочва ме все пак към тунел, който изобщо не ми вдъхва доверие, но ме успокоява, че и тя пътувала в тази посока, щяла да ме придружи до изхода му. 

Тунелът се оказва нисък, тъмен и неудобен. Знаех си аз, че не трябва да вярвам на непознати… Нищо, нали по някакъв начин вече сме свързани с госпожата, ще разбере тя колко безполезен съвет ми е дала. Късно е вече да питам за обиколни пътища, половината път минахме, но става толкова тясно, че се чудя как ще се измъкна. Внезапно става светло, стряскам се, започвам да мисля, че няма измъкване оттук, въртя се, изтласквам се… Тогава две ръце ме поемат, измъкват ме, вдигат ме. В края на тунела чувам „Честито, момиче е!“