Слънцето бе току-що изгряло и озаряваше тревясалите дървенишки полета. Той се събуди с познатия метален вкус в устата, който усещаше последните дни. Излезе на входа на малката къщичка, където живееше само с баба си.

Беше мрачен ден и скоро щеше да се стъмни. Днес се чувстваше тъжен и някаква упорита мисъл напираше в главата му. Не искаше да живее повече. Нищо не се случваше в този живот, както при другите. Реши и тръгна.

Беше решил, че ще умре днес.

Не можа да измисли нищо освен направо да скочи от последния етаж на панелния недостроен блок в Дървеница.

Катереше нервно прашните стъпала, покрити с разхвърляни найлони и хартии. Не искаше да умира.

„Ако има ангели, искам да ме спасят, аз не мога да се спра сам“ – помисли си той.

Наближи последния етаж, премина бързо през кашоните и изпочупените бутилки наоколо. Озова се на панелната плоча, предвидена за тераса. Погледна напред. Виждаха се старите панелни блокове и много стари порутени къщички с червени покриви. Мерна за момент и малкото кубе на Дървенишкия манастир с излъскания кръст. Помисли за Бог и ангелите.

„Ще го направя“ – каза си той и бавно пристъпи съвсем близо до ръба.

Изведнъж чу тропот откъм стълбището. Обърна се и и видя рошава детска глава.

- Eй, какво правиш там? Ще паднеш!

- А, гледам тук нещо... – смотолеви притеснено Росен.

- Играем на стражари и апаши. Не казвай на никого, че съм тук – каза енергично детето.

- Добре… Как се казваш? – попита Росен неохотно.

- Ангел.