Обича да гледа света от тук – не просто от покрива, а от върха на ветропоказателя му. Край него се събират ветровете от всички посоки, за да теглят чоп и да видят кой накъде ще духа през следващия ден. Земята е видимо кръгла и все още учудена в синьо от глупостта на хората, усъмнили се в думите на онзи странник, Галилей. Над осемхилядниците зазорява – изглеждат като връхчета хоуммейд австралийски сладолед в тавата на сергията пред Морската. Отдолу са само разтопени облаци, а всеки, който веднъж е вдигнал поглед нагоре, иска само от заснеженото. От големите ледници, които ясно се виждат от тук. От Еверест.

На хоризонта пурпурното набъбва, само още четири вдишвания от разредения въздух и – хоп! – слънцето се ражда отново. Нервните клетки крещят за кислород, а умът трескаво се мята... И колкото и да е банално, фразата е само една “О, миг, поспри!” Тогава с адреналина долита някакво далечно птиче “фитчур, фитчур, вад-вад-вад-цииииии” и нахлува денят. Поредният ден.

Събужда се, а сега накъде? После поглежда отворения към улицата прозорец и си спомня. Не го затвори снощи, защото не посмя да отиде до него. Имаше тежка форма на хипсифобия – дори първият етаж, на който живееше, беше висок за него. Отдолу беше бездна... Но нищо. Лекарят му каза да не се насилва излишно, а половин час след лекарството на закуска да опита. Да затвори очи, ако трябва, и да опита да застане до прозореца.

И да погледне света откъм ветропоказателя.