- Цигара?

- Не, благодаря, не пуша. Пушенето убива.

- Глупости! Не ми казвай, че редовно спортуваш, ядеш единствено здравословна храна и не се поддаваш на стреса от забързаното си ежедневие.

- Но имам принципи.

- Принципите са за това, да се нарушават от време на време.

Момичето само решително поклати глава. Нямаше смисъл да спори. Всеки имаше своя гледна точка и беше грешно да налага на другите своите собствени виждания за света. Заби поглед в наскоро боядисаните дъски на старата пейка. Може би, ако я игнорираше достатъчно дълго, непознатата жена щеше да я остави на мира.

-И какво сега, чакаме на една спирка, а ще си мълчим?

- За какво мога да си говоря с Вас?

- Знам ли... За живота. За несправедливостите. За мъката.

Момичето потръпна. Наистина, нещата не вървяха по план. Не успя да оправдае всички очаквания на близките си. Загуби работата си. Не можеше да плати наема. И скорошната раздяла не ѝ повлия добре. Пет загубени години! Но нещо се опитваше да ѝ напомни за себе си. Викаше я. Дърпаше я към себе си с всички сили... Тя имаше семейство и приятели, които винаги я подкрепяха. Имаше и толкова мечти за осъществяване. Все още не беше обиколила света! Не беше показала какво може!

На спирката един след друг спряха два автобуса. Смъртта бавно се надигна от пейката, пристъпи към единия и преди да влезе се обърна към момичето:

-Накъде?

В болничната стая беше настъпила пълна тишина. Тъжни, разтревожени и безпомощни лица заобикаляха болничното легло. Две очи бавно се отвориха.