А сега накъде?
Рисунки за обед
от Васил Ю. Даскалов

Седнала на бордюра до пазар Чаталджа, възрастната жена продаваше рисунки. Четката нежно беше извила меките краски върху белия картон, за да предаде формите на морето, вълните, пухкавите облачета и кацналите в небосвода чайки. Как да я подмина?! Жената някога била учителка, учила майките и бащите ни. Сега на 92 години тя продаваше акварели, защото пенсията ѝ недостигаше.

- Моите картини не са никак скъпи – каза ми тя. – Но пък носят толкова душа!

Купих една живописна рисунка с кей и лодки от двете страни. Стана ми мъчно, замислих се дали можех да сторя нещо повече за нея. Тръгнах си, бързах. Исках да скрия неудържимата си тъга. Да не ме види, че плача за нея. Стисках листа и си мислех как един ден и аз мога да се озова в нейната позиция, как и тя някога е била млада и с уреден живот.

Прибрах се, поплаках си. А като се овладях, споделих в социалната мрежа. Надявах се варненци да разберат за нея.

Идния ден едва дочаках да свърша работа. Хукнах към пазара със свито сърце. Когато завих, почти не разпознах мястото. Нейният бордюр сега не се виждаше, скрит зад стена от хора. Поне тридесет души. Строени в дълга редица. Хора като мен, прибиращи се от работа. Те бяха прочели. Бяха дошли да купят рисунките на една достойна българка. Тя всичко разпродаде него ден, душичката ѝ сияеше. Бях изпълнена с такава мила признателност. С благодат. За мене не остана нищо. Не остана ни една рисунка.