А сега накъде?
Обича ме, нали?
от Дияна Антова

Кoгато гледаш „Доктор Хаус“ и лежиш в Пирогов, се чувстваш малко като в песента, в която се пее „Isn’t it ironic”. Не ми се спи, не ми се пуши, не ми се яде. Задушавам се. Което е нормално, като се има предвид, че имам тампони в носа, които стигат до мозъка ми. Поглеждам телефона – не, отново не ми е писал. Но той ме обича! Нищо, че не ми пише, сигурно е зает.

А, звъни! Не, не е той. Иван е. Моят приятел, който ми идва на свиждане и ми носи всеки ден сок от мандарини. Вече трети ден. И как да го пия този сок, при положение, че се задушавам. Пита ме как съм, ох, как да съм, много е досаден с тези въпроси и загриженост. Поглеждам телефона – ТОЙ отново не е писал. Но ме обича, нали?

Иначе не би го било толкова грижа. Иначе не би ми се ядосал толкова, че да ме удари така преди 5 дни. Ужас, изцапах цялата му кола с кръв, много ми се скара, но той толкова ме обича, а аз…аз съм виновна, че избухнах така. Когато ме снимаха в Пирогов, всички ме гледаха със загриженост и поклащаха глава: „Приятелят ви удари, нали?“ Как да им обясня на тези хора, че той ме обича. Моя беше вината, че се нацупих на нещо, на което не трябваше.

Иван ме гледа загрижено. Мълчаливо ми подава сок. Телефонът звъни. Все пак се сети за мен след тези дни. А сега накъде?