А сега накъде?
Надежда
от Петя Велева

Звярът тичаше срещу нея. Тя стоеше парализирана от страх. 
Тичай след мен - извика Надежда. Потъна с кучето в  гората. Пазеше него.
Звярът приближаваше. Бързо. Вяра бе пленник на ужаса. „Как да помогна - питаше се - тук съм примамката, тръгна ли, край. Чудовището иска кучето.„Нещото“ вече беше тук. Вяра усети дъха му. Видя оголените зъби. То спря. Оглеждаше я. Преценяваше.„Изгубих Надежда“ - помисли Вяра.
Спомни си как чака автобуса за Университета. На спирката - кучета. Знаеше, усетят ли паника, може да нападнат. Вяра овладя страха, погрижи се и за кучетата. „Не си жертва! -  заповяда съзнанието - Приеми изпитанието!“ Вяра изтръгна от мислите си картината, в която лапите на Звяра я повалят. Погледна го. Приличаше на куче, вълк, човек. Беше всеки. Всичко... 
Страхът се изпари през порите на Вяра. Краката на чудовището трепнаха. Скок. То беше до нея. Вяра не виждаше. Очакваше болка. Усети побутване по ръката. Звярът я закачаше. Вяра го погледна в очите. Сега те бяха спокойни, питащи. Нейните очи. Звярът се отдръпна. Нещо друго привлече вниманието му. Погледна Вяра и изчезна.„Надежда“ - помисли си Вяра. Викаше. Опита с телефона. Нищо. Момичето се затича към гората. Нещо блесна в тревата. Телефон. 
Изгубих Надежда - повтаряше Вяра. Луташе се. - Вяра! 
Обърна се и я видя. От неочаквана посока. Изподрана и кална – Надежда. Водеше кучето. Вяра изпита вина. Успя ли да защити приятелката си? Надежда прегърна Вяра и прошепна:
Тук съм. Ако някога отново ме изгубиш – Вярвай! Надеждата ще открие теб.