А сега накъде?
Акордеонистът
от Даниела Овчарова- Дид

Около два и половина следобед във Варна през август жегата има плътност, влажност и паспорт. Толкова е налична, че даже може да гласува. Души ме под мишниците от нас, но на спирката на двайската до Морската градина става особено досадна и лепнеща. Метнала съм си прозрачно потниче с два пръста накъсани дънки, колкото да съм покрита и пак се чувствам като с кожух. Черният костюм на мъжа, облечен върху зелена риза със затегната червеникава вратовръзка, изглежда сюрреалистично на моя фон. Сакото и панталонът са с шарка на тънък рипс, ризата на фини райета, а вратовръзката с дребни мотиви. Той и костюмът му са връстници, но са чисти и спретнати. Мъжът брои стотинки. От едната шепа в другата. Много стотинки. Дребни стотинки. Като него. Съсредоточен е. Не ме забелязва. Не забелязва никого. Може да е на всякаква възраст. С оредяла коса и незапомнящо се лице, сякаш е роден на петдесет. Зад гърба му върху колоната на старата къща близнак е поставен акордеонът му, стегнат в дрешка от зелено войнишко платно, с каквото едно време обличаха картонените куфари. Личи, че е гледан акордеон. Личи, че са двама. Акордеон и мъж. Стотинките са преброени. Автобусът идва. На спирката на двайската в тази посока човек чака само ако иска да отиде до басейна или на гарата. Акордеонистът не изглеждаше като някой, който ще ходи на басейн. Около три часа следобед тръгват влаковете за близките по-малки градове и села. Автобусът спира. Отваря врати. Затваря и отмива цяла една човешка история.