- Я, ученици, кажете що е то черноморски шаран?
Жужащата допреди миг стая потъна в тишина.
- Мълчание... чудно защо... Георги сега ще сподели с вас невероятната си история. – укорително скръсти ръце и сви вежди госпожата.
- Ами дааа, то наистина беше невероятно! – започна несигурно момчето под пронизващия поглед на класната си. – Бяхме с татко за риба една сутрин и, както си ловим, гледам в морето плува един шаран, ама грамаден колкотооо... кашалот… – прекъснаха го тихи подхилквания. – И изведнъж като разпери едни криле и кацна в ръцете ми...
- Момче, спри с тая фантасмагория, чуваш ли?!
- Истината ви казвам! Първо си помислих, че е от ония риби, дето изпълняват желания... нали се сещате? – устните на момчето се раздвижиха в лека едва забележима усмивка. – Обаче тая риба, както се беше настанила в ръцете ми, отвори една еееей такава уста и каза АШАМ ШЕРНОМОРШКИ ШАРАН! – извика детето през отприщената вълна от смях и крясъци.
- Георги! Прекаляваш! Никой не вярва на тия измислици!
- Госпожо, знаете ли, и аз не вярвах в тая история, но докато я разказвах на малкото ми братче и видях как живна, как скочи от леглото, в което лежеше вече два дена болен, гледах очите му, които отново се пълнеха със светлина и, честно да Ви кажа, колкото повече растеше усмивката му, колкото повече се усилваше смехът му, толкова по-истински ставаше тоя шаран и накрая сам повярвах в него – в тоя вълшебен шаран, дето си го бях измислил и дето излекува братчето ми... Струва ми се, човек като носи поне малко вълшебство в сърцето си, започва да вярва и със съзнанието си!