Две десетилетия вече градим живота си люспа по люспа. Всички казват, че любовта им давала криле, мен ме снабди с хриле. Получи се смешно, като в режисирана сцена от стар класически филм, която би превъртял да гледаш отново.

За първи път бях точно на това място в града, ваканция между семестрите. Рибарите бяха наредени като раздърпана броеница, насядали около брега. Изгърбени шамандури край морето. Едни ловко мятаха въдици, други дремеха, застинали като котви. Долових погледи, настаних се на желаното място и зачаках в тишина.

      – Искате ли помощ? Май се чудите за захранката.

      – За първи път ми е. Явно се налага.

      – Какво ще ловите?

      – Черноморски шаран.

      – Да, да, аз пък съм дошъл за скумрия!

Имаше време за смях и доста повече – за лекции. С готовност изслушах всичко – все пак очите му са с цвят на море, а косата е слама, докосваща слънцето. Нито една плуваща твар не пострада от това наше начинание.

Много се смя по-късно, когато разбра, че баща ми е стар рибар и всъщност от дете държа въдицата.