С племенника ми стоим на кея и се взираме в зеленикавата, мътна вода. Нещо там помръдва, после пак. Накрая се чува плясък, ала само секунда по-късно водата отново е спокойна. 

- На колко желания имам право, – пита малкият и посочва напред – ако някога успея да го хвана? 

- Шараните не сбъдват желания? – сключвам вежди учудено и се питам откъде изобщо му е хрумнал тоя въпрос. 

- Защото не са красиви като златните рибки ли? 

- Какво? Не, не е заради това. 

- Ами? 

- Ами, защото… 

Започвам, но нямам отговор. 

- А шараните превръщат ли се в дракони като японските риби? – продължава той с целия ентусиазъм на света. – Нали тези, които плуват срещу течението и успеят да прескочат водопада се превръщат в огромни, златни дракони?

Всичко това го казва с очи, блеснали и големи, колкото сигурно е и този златен дракон във въображението му. Тогава се сещам за една легенда, която баба ми разказваше.

- А ти знаеш ли, че пък според нашите вярвания шаран, който не е видян от човешко око четиридесет години, се превръща в змей? 

Очаквам същите възторжени възклицания и ококорени очи отпреди малко, но вместо това малкият ме поглежда, прави тиха пауза, преди да кимне, и вперва поглед обратно във водата. Накрая казва замислено:

 - Значи всеки може да бъде дракон или змей, без значение от какъв шаран е тръгнал?

 - Да. – отговарям с усмивка. – Всеки може да бъде непобедим герой, стига да не го е страх да се понамокри малко.