На пристанище Юг, второ лято се киснеше въдицата на чичо Мирчо, а в същото това време настроението на леля Ния се вкисваше в дома им.Уж отиваше за морска риба, а мъкнеше вкъщи чернокоп и главуш, под които тиганът цвърчеше, а над тях Ния се мръщеше. Знаеше тя – нейният пернишки шаран хич не разбира от риба. Но меракът му за улов на „черноморска“ риба нарастваше заедно с големия му коремен обелиск отпред.

Метна Ния новата си червена рокля и грейна на ловното място на шарана. Черно море тихомълком приближаваше булдото на рибаря към една чайка, която с лениво око гледаше вързаната муха за плувката. С друго око, обаче гледаше Ния сцената – вторачено и право дебнещо стръвта си.

В мига на най-пълното съсредоточаване, Иво – морски застаряващ гларус, подсвирна на рибарите и те заподскачаха след него. Юнаците замъкнаха южняшките си мустаци на златистия пясък.

Мирчо, най-открояващия се заради своите коремни дадености, започна енергично да копае дупка в пясъка. Съратниците му не му обръщаха внимание, бяха виждали действието не веднъж. Внезапно Мирчо тупна шкембе в дупката – източи слаби крайници и вирна глава, подвиквайки на красавиците наоколо:

-    Момиче, да те питам нещо! – вече снажен, без шкембе Мирчо мъркаше от задоволство. Младостта му се бе върнала.

-    Мърчо, мълчи! – кресна Иво, съзрял отдалеч червената буря.

-    Миче, ела! – викаше Мирчо и мичето... идваше.

Мирчо (легнал по корем) не можеше да види добре момичето, но червения цвят на дрехата ѝ му подсказваше, че ще си има работа с огън жена.