Струните на мандолината изтананикаха последния си акорд и замлъкнаха, оставяйки кръчмата в тишината на пиянската глъчка. Един мъж се провикна на музикантите. „Посвирете само още пет минути, само толкова ми трябват да я забравя.” Музикантът с мандолината се смили над този младеж, приседна до него и отново поде онази протяжна мелодия отпреди малко и го запита, защо се измъчва така. Младежът пресуши чашата си и рече: „Брате, аз съм като онзи монах, сигурно не си чувал за него, но аз ще те науча.”

Бил млад монах и един ден като на шега пуснал монета в кадилницата. Старият монах не се ядосал, а само го попитал какво е чул и монахът отвърнал – „Звън на монета“. Тогава старият монах му рекъл да свали расото си и да си тръгне и винаги да премисля онова, дето иска да каже, поне пет минути. Така се скитал монахът и колкото пъти не се вслушвал в съвета на стария монах, толкова пъти бъркал. След време се върнал в манастира, старият монах вече бил грохнал старец, но го помнел и му казал да пусне монета в кадилницата. И пак му задал същия въпрос, но този път монахът се замислил и накрая отговорил – „Гласа Божи, шепота в сърцето ми“.

“Ех, брате, ако имах още пет минути, щях да помисля и да ѝ кажа, че тя е вечният шепот в сърцето ми, че е камбанарията на душата ми, а вместо това аз се усъмних в нея и я нарекох лъжкиня и неверница. Още пет минути свири,  дано вечерта ми стигне да забравя.”