Още 5 минути. Зеки стоеше в средата на площада. Беше опасан с пояс от експлозиви. В ръката си държеше чанта, пълна със самоделни бомби. Единственото, което трябваше да направи, беше да натисне бутона на телефона си.

Стоеше сам, но беше заобиколен от хора. Минаваха забързано покрай него. Жени, мъже, млади, стари, еднакви и различни. Различни бяха от него. Живееха в друг свят. Омърсен и греховен. За тях не бяха важни нещата, които бяха важни за него.

Изведнъж усети докосване. Изтръпна. Погледна надолу и видя малко момиче. Искаше да хване ръката му. В нея той стискаше телефона си. Пъхна го в джоба и подаде ръката си. „Знаеш ли къде е мама?” Помисли си за собственото си момиче. Тя сега сигурно беше сгушена в майка си и двете се молеха за него.

„Дълго време ли я няма?” „Изпуснах я и тя изчезна.” „Ще я намерим.” Нямаше време, но какво можеше да направи? Щеше да привлече внимание, а това най-малко искаше в момента. Имаше мисия. Видя притеснена жена да тича към него. „Казах ти да не ме изпускаш, Ева! Благодаря Ви! Много е непослушна! А уж момичетата са по-кротки.” „И аз имам момиче. Същата лудетина е.” Жената и малкото момиче се отдалечиха. Ева се обърна към Зеки и му прати въздушна целувка.

Зеки се втрещи. Огледа се. Беше изплашен. Опипа телефона в джоба си. Остави го там. Извади ръката си и помаха на момичето. Запъти се към дома си, за да прегърне жена си и дъщеря си.