Още 5 минути
Обич
от Милена Костадинова

Сутрин е. Отново на училище. Пълна досада. Искам сън, а не да ставам преди 7, за да пътувам 40 минути в претъпкан автобус с лепкави дръжки и почернели от съмнителна пътническа хигиена седалки. Майка ми пак се провиква, за да не закъснея... сякаш ми е важно. Отвръщам ѝ: „Още 5 минути!“ и се забивам във възглавницата. Минават като миг и този път баща ми идва да ми каже, че тръгва и може да ме закара днес, ако съм готов до 5 минути. Скачам. Пропускам закуска и миене на зъби. Лапам дъвка (не съм мизерник!). Не се изпуска такъв шанс за комфорт.

Бързам. Стъпвам на лего. О, болката! Погледът ми се заковава на малкия ми брат, седнал на пода до вратата, обграден от разпилени блокчета. Стомахът ми се свива на топка. Чака ме, за да му сглобя нещо. На 4 е. Сляп. Всяка сутрин за 5 минути му сглобявам я робот, я динозавър. Той прекарва деня да го разглобява и пак да го сглобява. Като се върна оценявам колко близо е бил до моята версия. Така играем. Днес не. Целувам го и излизам. Вината ме потапя в размисли.

Написвам всички домашни в междучасията. Само още 5 минути до края на последния час! Прибирам се по-рано. Чака ме с усмивка. Простил ми е. Играем цял следобед. Дава ми безусловно всичките си 5-минутни мигове от своя тъмен и невинен свят. Де да можех да му дам и 5 минути от моя... Сглобявам му поредния червен лего динозавър и се радвам, че ме обича.