Още 5 минути
На изток от залеза
от Светлана Стоянова

Мъжът и жената с черните очи стояха на скалата над морето. Пред тях слънцето бавно потъваше зад хоризонта, обагряйки всичко в топли цветове.

- Дай ми още 5 минути. – обърна се мъжът към жената.

- Добре … - въздъхна тя. – Вие, хората, продължавате да ме изненадвате. Мислите си, че пет минути повече имат значение. Ами ако ти кажа, че този момент никога не може да бъде по-красив, отколкото е сега. Нито след една, нито дори след пет минути. Просто защото вече ще бъде друг. Всеки един момент е перфектен. Винаги. Просто още ви е трудно да го приемете. Казва ти го някой, който е видял на практика всичко, което може да бъде видяно.

- Тогава ми обещай, че всичко ще продължи. Че има живот и след теб.

- Обещавам. – усмихна се благо тя. – А и помисли сам. Логично е. Светът е толкова прекрасен, че един живот просто няма как да ти стигне за него. Сега се хвани за ръката ми и ме погледни.

Обзет от необяснимо спокойствие, мъжът погледна в очите на Смъртта, черни като нощта, и потъна в тях. А вълните долу продължиха да се плискат равномерно като метроном.

Точно след пет минути, на другия край на света, бебешки плач огласи едно малко родилно отделение. Слънцето точно изгряваше. За жителите на града това си беше изгрев като изгрев. Съвсем обикновен даже. Но за една майка беше най-прекрасният. Както и за чифт детски очи, които бързо зашариха наоколо, жадни да погълнат света и всичко в него.