Тя прокара ръка по челото му –  то беше топло, почти горещо. Оправи разрошената му коса и го целуна с майчинска нежност. Той не отвори очи. Жената се отпусна уморено върху стола си и въздъхна. Когато беше малък, винаги я умоляваше само за още 5 минути сън, като че ли така можеше да отложи началото на утрото и на учебния ден, на уроците и на всички предизвикателства. Сякаш вярваше, че може да преобърне света с тези няколко минути и някак да се случи чудо.

Помнеше го като усмихнато и ведро дете. Което с годините се превърна в силен и уверен млад мъж. Усмихваше се при спомена за ожулените му колене, първото паднало зъбче, първото влюбване, последвалото разбито сърце, първото интервю за работа, първия спечелен проект… Да, тя беше една горда майка.  

Но сега, гледайки го така, не можеше да си намери място, свита върху неудобния болничен стол, прилепен точно до леглото му.

Катастрофата с лекота зачеркна всички мечти за бъдещето и превърна от красивите спомени болезнен стон.

- Не искаме да ви притискаме – каза лекарят и сложи ръка на рамото й, – но вие сте човекът, който трябва да реши кога да спрем системите, поддържащи жизнените функции. Съжалявам. Бих искал да има и друг изход, но…

- Разбирам ви – изтри насълзените си очи майката. – Но, моля ви, още 5 минути само…