Още 5 минути
Време
от Димитър С. Стефанов

Планетата се отдалечаваше и мъждукаше все по-слабо, заприличвайки все повече на синьо петънце боя, засъхнало по малкото прозорче.

Закрепен плътно за седалката си, той усети, че се задушава от коланите.

Гледаше бледосиньото сияние, без да премигва и очите му се насълзиха от усилието. През премрежения му поглед светещите уреди на контролното табло се размиха в присветваща палитра и го върнаха 35 години назад във времето.

Коланите затегнаха още повече хватката си и той опита да ги поразхлаби.

Лежеше на килима по пижама и се наслаждаваше на коледните лампички върху елхата. Когато зажумеше, те се превръщаха в шарени звездички, а той съчиняваше съзвездия, наименуваше комети и мечтаеше един ден да открие нова планета.

Намести се в седалката си, все така неоткъсвайки поглед от синята точица на стъклото. Вече почти не можеше да я различи, докато тя потъваше в безкрайния мрак.

Искаше му се да разкъса коланите, да скъса и този безумно тежък скафандър, да разбие прозореца и да изхвърчи през него. Да лети право напред, докато тялото му се смразява от космическия студ, а след това да се запали, врязвайки се в атмосферата. Да гори, докато от него не остане само прах, космически прах, който да се разпилее навсякъде по планетата. Да бъде на всички места едновременно. Навсякъде, където още като дете по пижама, навело се над енциклопедията си, мечтаеше да отиде. Навсякъде, където така и не успя да бъде. Ако имаше само още малко време…

Избърса очите си и въведе координатите.

Нямаше малко време. Но имаше толкова много път.