Петров стана и се протегна. Събуди се със същата мисъл, с която беше заспал. За машината, която излъчваше толкова светлина, че осветяваше цялата кухня. И че трябваше да я накара да заработи. Може би днес най-после щеше да стане.
Слънцето още не се беше показало. Петров погледна в сумрака отвън – двама боклукчии събираха пълните догоре кофи. Пропуснаха една пластмасова двулитрова бутилка. Лицата им му се струваха познати.
Седна на масивното дъбово бюро и заглади с ръка повърхността му. Малко парченце от дървото се откъсна и се заби в пръста му. Изпита болка, но не извика. И болката му беше позната.
По стените бяха окачени чертежи, които Петров беше виждал хиляди пъти. Сигурно затова му се стори странно, че чак сега откри кое е последното зъбно колело, с което щеше да накара машината на времето да заработи. След това го постави. Струваше му се, че го е правил и преди.

***
Пет минути по-рано Петров стана и се протегна. Събуди се със същата мисъл, с която беше заспал. За машината, която излъчваше толкова светлина, че осветяваше цялата кухня. И че трябваше да я накара да заработи. Може би днес най-после щеше да стане.
Слънцето още не се беше показало. Петров погледна в сумрака отвън – двама боклукчии събираха пълните догоре кофи. Пропуснаха една пластмасова двулитрова бутилка.