Бях ужасно недоспал. Месеците, прекарани в преследване на цели с все така несигурна прогноза за успех, не помагаха особено на съзнанието ми да остане будно. Легнах на изтърбушения стар диван и свалих чорапите си.

Знаех, че ако заспя, ще сънувам какви ли не чудати неща. Напоследък сънищата ми бяха  изключително диви и аз упорито ги записвах в малка тетрадка, захвърлена в зелената керамична саксия – горд притежател на единственото клюмнало цвете в стаята. Незнайно защо изпитах лека вина, че не зная името на горкото растение. Пресегнах се бавно и взех тетрадката и все така мързеливо излях в саксията остатъка от водата, която си бях налял преди повече от час.

Разтворих белите листи и се спрях на малък абзац, написан с нечетим за повечето хора почерк. Бях сънувал, че се спускам с лонгборд по стръмен планински път и падам в нещо като мини водопад. Нататък... парти с Барак Обама, който пее блус. Нататък... летя с променлив успех на огромни разстояния, отскачайки от короните на дърветата. Нататък... карам кола, което не е странно за повечето хора, но за мен е, тъй като аз не карам кола.

Затворих тетрадката, осъзнавайки, че съм изпаднал в онова странно състояние, преди да заспиш, в което трудно контролираш мислите си. Замислих се дали, ако бях бизон, бих ял ябълки и какъв човек съм аз. Реших, че бих ял ябълки, но само ако са червени и че няма значение какъв човек съм, а какъв мога да бъда, ако успея да надмогна желанието си да заспя.

Отворих широко очи... само още 5 минути...