-  Къде е проклетият тролей?

-  Още пет минути. – до Мери стоеше жена с глуповата усмивка.

Косата ѝ бе залепнала за скалпа, дрехите – скъсани, а ръцете ѝ – покрити с нечистотия.

- Бях на изложбата Ви. – непознатата се усмихна - Не ме познахте без букет с лилии, нали?

Мери се изненада.

- Не ми се случва често да ме изобразяват толкова добре.

Художничката се усмихна. Жената се приближи към нея със същата глупава усмивка. - Винаги ли рисувате непознати?

- Ако ми харесат.

Дамата си бе плашеща.

- Пет минути са много време. – жената се приближи, застанала на сантиметри от нея.

Изражението ѝ се промени, в очите ѝ проблясна злоба. Устните ѝ се изтеглиха и разкриха мръсни зъби, Мери усети отвратителния ѝ дъх. Опита да отстъпи, но непознатата я хвана и я издърпа.

- НЕ ОЧАКВАШЕ ДА ТЕ НАМЕРЯ, НАЛИ? – думите се разкъсаха от дрезгавият й смях. Мери искаше да отвори уста, но жената извади букет с лилии и го натика в гърлото ѝ. Зениците на художничката се разшириха, непознатата извади нож, замахна и остави кървава следа на бузата ѝ. 
   - Сега е мой ред да те нарисувам! – Мери отново видя нечистотията по зъбите ѝ. – Ще видиш какво е талант! - ножът направи втора драскотина и жертвата потръпна от болка.
   Чу приближаващия тролей и я заля облекчение. Извърна глава, лудата я нямаше – на нейно място лежеше букет измачкани лилии. 
   Мери се прибра, взе душ, намаза драскотините с мехлем и заспа. 
   Два дни по-късно, видя картината си във вестника: "Художничка от Варна събира погледите с рисунка на отдавна починал психотерапевт."