Още 5 минути
Пресечна точка
от Радомир Иванов

Най-красивото момиче, което беше виждал. Знаеше го с категоричността, която само 15-годишните могат да имат. Бялото ѝ лице с хиляди лунички сякаш беше карта на мястото, сред безбройните звезди, от което тя бе дошла на този свят. Първият път, когато я видя, беше зима. Варненският вятър безпощадно вледеняваше всяка частица от лицето му, докато той се чудеше къде се бави скапаният автобус. Завъртя разсеян поглед около себе си и усети топлината на слънчев лъч върху бузите си. Извърна инстинктивно глава като да се бе опарил и осъзна, че наистина бе пострадал, но не по начин, който бе усещал дотогава. А тя стоеше с невинен поглед и наблюдаваше света все едно е преспапие, подарено ѝ за Коледа от някой много близък.

Заредиха се дни и месеци, в които той искрено страдаше, когато не я срещаше на спирката, а после искрено се опияняваше от очакването на следващия ден. Тогава една сутрин забеляза на таблото с разписанието зле изрязана бележка с уведомление. Започваше сезонът на ремонтите и по тази причина от Oбщината учтиво уведомяваха, че временно закриват автобусната ѝ линия. Когато го осъзна, кръвта във вените му се раздвижи като хиляди мравки, които побягнаха към слепоочията му.

За първи път се качиха заедно. За първи път седнаха заедно на двойната седалка, по случайност, или пък не, останала празна. За първи път щяха да имат още пет минути заедно. Цели пет минути. Или пък цяла вечност, особено ако си на петнайсет.